Прочетен: 668 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 28.03.2014 02:11
Преди тя правеше тези неща със своите приятелки.. бяха неразделни. Лора още дори не се познаваше със Самотата. Тя беше безгрижна и весела и най- важното – не беше сама.
Често се замисляше, колко несправедливо надменен е живота – среща те с хора, обляни в проблеми и тъга. Хора, които всичко, което искат от теб е да отвориш добре очи и уши и ..да СЛУШАШ! Да слушаш всичката мъка, която може да бъде изслушана, дори и повече. Да изтърпиш дългите разговори за онзи непознат Самотата, с когото те живеят откакто се познавате… или се познавате, защото те живеят с него.. !? Никой не знае .
И когато намерят причината да се усмихнат …. Те си тръгват от теб!
Хората са много пестеливи и внимателни относно кой да вижда радостта и благоразположението им.. А който казва, че хората крият тъгата си, се лъже! Те се ПРЕСТРУВАТ,че я крият, за да не изглежда прекалено отчаян този зов за внимание. Много по-лесно ще споделят с теб разочарованието, отколкото щастието си… Винаги можеш да разчиташ на тях, ако любовта, парите или семейството са им обърнали гръб… Но когато намерят своя път обратно и почукат на портите на опияняващата любов, облечена в блясък, пътувания, секс, лукс … никога повече няма да се сетят да надникнат дори през прозореца на сапуненото си мехурче и да видят всичко онова, което се нарича реалност- тя не им е нужна! Няма да се сетят и за вас, които сте изговорили милиони думи, изплакали сте хиляди сълзи и сте се смели дни наред..пропътували сте заедно хиляди километри и сте преживели години спомени… И всичко, защото „Ти си бил ПРИЯТЕЛ!“.
Съдбата най- често те разделя с тези хора, защото най-добрият приятел се превръща в „Семейство“, а останалите – просто се изпаряват под звуците на затворен телефон, потеглила кола и .. някъде там, в една шумна, луда вечер Те ви казват, че това е краят. Само дето не си способен да чуеш, защото музиката е твърде силна и ти си твърде щастлив, но.. те ви го казват. Признават под акомпанимента на поредния спомен, че винаги сте били просто чакалня, в която са изчаквали живота, за който са мечтали с човека, когото са искали. И си тръгват.. без да кажат „чао“ или „до скоро“ , дори да знаят,че до скоро – няма.. ей така, от уважение за всичките години.. Допивате последната глътка, която се оказва най- горчива и си тръгвате, защото, колкото и да боли – трябва да знаеш, кога да си отидеш…
Лора често си мислеше за това, но за щастие, не изпитваше болка…. Лора не знаеше, какво е да те изоставят. Не знаеше как да сподели и да изслуша. Нямаше спомени от безсънни нощи прекарани в тайни и смях. В удивление и размисъл… Не можеше да лудее на плажа, да се надсмива над крехкото си детство и да се тръшка. Не започваше безсмислени скандали, който преминаваха в умиление и прегръдки. Тя не свързва живота си с хора, нужди, премеждия, успехи и провали… Защото Лора е просто четири букви, които днес заместват своя автор, безсилен да изпише името си върху тъжната истина.
Но едно нещо я правеше по- истинска от всеки друг измислен герой.. нейната прилика с хората беше, че тя, като тях, също не знаеше значението на думата „Приятел“ …..