Постинг
03.01.2017 23:54 -
11:36 PM
Автор: yancheva
Категория: Лични дневници
Прочетен: 484 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 04.01.2017 00:05
Прочетен: 484 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 04.01.2017 00:05
В ранните часове на деня всичко изглежда по-добре. Светът е спокоен, както и ти. Усещаш някаква невидима романтика, която те кара да се усмихваш без причина и да си убеден, че всичко е реално. А времето спряло своя ход, ще запази този спомен вечно.
Така се чувстваш и когато си млад.
...
Двадесет и нещо... е ужасна възраст, в която си на ръба между илюзия и реалност, цинизъм и романтично мечтателство. Точно поради тази причина, когато го срещнах бях като замаяна. Той имаше дълбоки тъмни очи и чаровна усмивка, които се забиха в сърцето ми 2 минути и 20 метра преди да го срещна. Разхождахме се дълго и ми говореше за звездите, за любимата празна и студена София нощем и мислех, че виждам себе си в отражението на някое огледало. ..Дните минаваха твърде бързо и живота се променяше още по-динамично, но нали казват, че за най-хубавите неща нямало нужда от предварителна подготовка!? А и наскоро мой познат сподели, че родителите му се познавали едва седмица преди да се оженят и днес, 25 години по-късно, още са заедно. Съдба! Не знам как, но беше успял да направи от мрачния апартамент, уютен дом, в който исках да се прибирам всяка вечер с него...така и стана не след дълго. За първи път от много време почувствах, че имам някого и нещо. Научи ме да се смея по нов начин, научи ме да виждам хората и нещата по-различни. Не беше заради нещо конкретно. Нямахме много пари, нито беше от местата, на които ходехме, но онази стая, която гледаше към шумния булевард, осветена със светлина единствено от нощна лампа, стана любимото ми място... До днес нямам представа, кога ослепях за реалността и виждах само това, което той искаше да ми покаже...Иронично, зрението винаги е било единственото, с което можех да се хваля. Иска ми се да се сетя кога смехът, шоколадът и сексът ги изместиха скандалите и обидите, но не мога. Някак неусетно всичко се превърна просто в поле на битки, а врагът не беше от другата страна- беше от лявата страна на леглото, съвсем близо, немислимо близо... За няколко месеца чаровната усмивка и дълбоките очи се превърнаха в лукав поглед на недоброжелател, който някак е успял да те оплете в мрежите си. И ти го знаеш. Но по-страшното е, че той го е осъзнал. И вече всичко придоби грозен реализъм, почти болезнен. Сладката лудост от преди почти година я нямаше, никога не я е имало, само че аз не съм го знаела. Със силата, с която всичко започна, така и свърши. Като филм. В началото- романтична комедия, накрая- психо трилър. Дори не знам, кое помня по-ясно. Щастието, което ме обземаше или болката, която изпитвах, понякога дори физическа. Трудно би било да си спомня, кога се случи, само ще запомня, че от началото до края беше различно. Не би могло да се сравни с никого и нищо до този момент...нито хубавото, нито лошото. Дали аз загубих него, или той мен- мисля че няма значение. Знам само, че оставих малко от себе си при него и животът никога няма да бъде същият, надявам се- той също, макар да се съмнявам, че съм имала силата да променя нещо толкова ужасно и фалшиво. Даа... двадесет и нещо е ужасна възраст между фантазия и реалност. Най- лошият от всички лоши моменти, на които човек може да попадне, за да срещне зъл фантазьор, който така умело да имитира реалност, която да те остави после на пътя сама и разорена. * Помниш ли, беше ми казал, че никога не си виждал падащи звезди? Трябваше да се досетя... чудесата са за онези, които носят нещо истиснко в себе си...
Така се чувстваш и когато си млад.
...
Двадесет и нещо... е ужасна възраст, в която си на ръба между илюзия и реалност, цинизъм и романтично мечтателство. Точно поради тази причина, когато го срещнах бях като замаяна. Той имаше дълбоки тъмни очи и чаровна усмивка, които се забиха в сърцето ми 2 минути и 20 метра преди да го срещна. Разхождахме се дълго и ми говореше за звездите, за любимата празна и студена София нощем и мислех, че виждам себе си в отражението на някое огледало. ..Дните минаваха твърде бързо и живота се променяше още по-динамично, но нали казват, че за най-хубавите неща нямало нужда от предварителна подготовка!? А и наскоро мой познат сподели, че родителите му се познавали едва седмица преди да се оженят и днес, 25 години по-късно, още са заедно. Съдба! Не знам как, но беше успял да направи от мрачния апартамент, уютен дом, в който исках да се прибирам всяка вечер с него...така и стана не след дълго. За първи път от много време почувствах, че имам някого и нещо. Научи ме да се смея по нов начин, научи ме да виждам хората и нещата по-различни. Не беше заради нещо конкретно. Нямахме много пари, нито беше от местата, на които ходехме, но онази стая, която гледаше към шумния булевард, осветена със светлина единствено от нощна лампа, стана любимото ми място... До днес нямам представа, кога ослепях за реалността и виждах само това, което той искаше да ми покаже...Иронично, зрението винаги е било единственото, с което можех да се хваля. Иска ми се да се сетя кога смехът, шоколадът и сексът ги изместиха скандалите и обидите, но не мога. Някак неусетно всичко се превърна просто в поле на битки, а врагът не беше от другата страна- беше от лявата страна на леглото, съвсем близо, немислимо близо... За няколко месеца чаровната усмивка и дълбоките очи се превърнаха в лукав поглед на недоброжелател, който някак е успял да те оплете в мрежите си. И ти го знаеш. Но по-страшното е, че той го е осъзнал. И вече всичко придоби грозен реализъм, почти болезнен. Сладката лудост от преди почти година я нямаше, никога не я е имало, само че аз не съм го знаела. Със силата, с която всичко започна, така и свърши. Като филм. В началото- романтична комедия, накрая- психо трилър. Дори не знам, кое помня по-ясно. Щастието, което ме обземаше или болката, която изпитвах, понякога дори физическа. Трудно би било да си спомня, кога се случи, само ще запомня, че от началото до края беше различно. Не би могло да се сравни с никого и нищо до този момент...нито хубавото, нито лошото. Дали аз загубих него, или той мен- мисля че няма значение. Знам само, че оставих малко от себе си при него и животът никога няма да бъде същият, надявам се- той също, макар да се съмнявам, че съм имала силата да променя нещо толкова ужасно и фалшиво. Даа... двадесет и нещо е ужасна възраст между фантазия и реалност. Най- лошият от всички лоши моменти, на които човек може да попадне, за да срещне зъл фантазьор, който така умело да имитира реалност, която да те остави после на пътя сама и разорена. * Помниш ли, беше ми казал, че никога не си виждал падащи звезди? Трябваше да се досетя... чудесата са за онези, които носят нещо истиснко в себе си...
Няма коментари
